Живота на един върколак

Живота на един върколак

Историята започна през една есенна вечер в покрайнините на малко английско градче. Луната беше пълна,
а звездите бяха ясни като никога до сега. Над мрачната гора се разнасяше вълчи
вой, но това ни най малко не притесняваше малкото момче . Името му беше Алекс.
Той седеше на една поляна и се взираше в небето. Започна да се унася и не след
дълго вече спеше сладко-сладко.


Сигурно беше спал около 2 часа когато изведнъж чу
продължителен вълчи вой (или поне така си мислеше) и то много близо до него.
Алекс отвори очи и видя че над него се беше надвесило ужасяващо чудовище.
Момчето веднага разбра какво е това. Беше върколак. Беше чувал от братята си че гората е обитавана
от върколаци, но не им вярваше “Това не може да е истина, все пак не
съществуват върколаци”, до този момент. Върколакът се доближи още повече до
момчето. От космата му, приличаща на вълча, муцуна капеха лиги. Алекс се опита
да извика, но страха така го бе изпълнил, че от устата му излезе само лек
шепот. В този момент Върколака нападна.


**********************************


Бяха минали 7 години и сега малкия Алекс беше на 14. Той бе станал високо и красиво момче с черна коса и много светло сини очи които понякога изглеждаха като сиви. Всички момичета в класа му бяха луди по него, но той не им обръщаше внимание защото знаеше, че ако те знаеха какъв е всъщност щяха да го отбягват. Не само да го отбягват, но дори да го изпратят в някоя лаборатория, за да го изследват като някакъв пришалец.


Преди всяко пълнолуние Алекс бягаше от вкъщи и отиваше в гората. И не се връщаше с дни. На няколко пъти родителите му дори го бяха обявявали за изчезнал, след което той се връщаше жив и здрав и както му е реда получаваше по някое наказание. През целия си живот бе имал само един приятел на който се беше доверил. Името му
беше Крис. В началото не му повярваше. Но една вечер Крис реши да проследи
приятеля си. Скрито в короната на едно дърво момчето видя трансформацията на
доскорошния си приятел. След тази случка двамата дори не се поглеждаха.


Но ето че един ден в класа му дойде ново момиче. Името и

беше Киара. Беше леко откачена, но това се компенсираше от невероятна красота и
бърз ум. Още щом я видя, Алекс много я хареса.


-
Хей, почакай! – извика я Алекс след края на часовете.
Тя се обърня и спря да го изчакал – Здрасти, ти си новото момиче нали?


-
Да... – каза просто Киара


-
Приятно ми е да се запознаем. Името ми е Алекс...


-
Аз съм Киара – каза момичето и си подаде ръката.


Двамата
ръкостискаха и продължиха да вървят заедно.

-
Чух че не си тукашна


-
Да така е. Аз съм американка.


-
Какво те води тук.

-
Родителите ми починаха в самолетна катастрофа преди
няколко месеца и аз се преместих тук при леля ми.


-
Съжалявам – каза тихо момчето


-
Няма нищо. Няма за какво да се тревожиш. Все пак такива
неща се случват, нали?


-
Да...но все пак не са приятна тема за разговор.


-
Ми тогава да сменим темата. – каза Киара и се усмихна


Настъпи неловко мълчанието, което бе нарушено от красавицата.


-
Ей Алекс, вярваш ли в върколаци?


Момчето потръпна. “Но
какво за бога...тя от къде знае” помисли си синеокото момче, но после се
окопити и реши, че това е просто въпрос.


-
Защо питаш?


-
Не знам. Тук се носят много слухове за тях и как обитавали
близката гора.


-
В интерес на истината...да, вярвам. А ти?


-
Да – каза тя с усмивка – много ми се иска да срещна
някой.


-
Не го казвай дори
и на шега - каза ядосано Алекс – Аз си
тръгвам


-
Но...какво...какво казах?


Алекс се прибра вкъщи и веднага се
качи в стаята си, под учудените погледи на родителите си. Затвори вратата с
трясък, легна на леглото си и се загледа в тавана.


“Какво си мисли това момиче. Върколаците не са
нещо с което трябва да се шегува. Виж какво ми сториха” мислеше си момчето


-
Виж какво ми сториха. – повтори той, но този път на
глас.


При спомена за онази ужасяваща нощ в която за малко не умря,
макар че на него повече му се искаше да беше умрял, той се разплака. Спомни си
за ужасяващите жълти очи на върколака, за острите му зъби. Щом се сети, че и
той се превръща в същото “нещо” се отврати от себе си. Как? Защо? Защо точно
него? Тези въпроси го измъчваха всеки божи ден. Знаеше, че вероятно нямаше да
получи отговорите им, но продължаваше да си ги задава.


Цялата вечер Алекс
прекара в стаята си. Не слезе дори когато майка му го повика за вечеря. Седя
така на леглото и си задаваше същите въпроси с продължение на часове, докато не
заспа.


На другата сутрин
майка му го вдигна по-рано от обичайното.


-
ЪЪЪ...Колко е часа? – каза в просъница Алекс


-
6:30


-
Но защо ме вдигащ толкова рано?


-
Защото едно момиче дойде и пита за теб. Каза че ти е
съученичка.


-
Моля?


-
Стига с въпросите, ами ставай. Недей да караш момичето
да чака! – каза майка му заповеднически.


-
Добре, добре ставам.


Майка му се врътна енергично и излезе от стаята с усмивка.


Сред десет минути Алекс вече бе на улицата и двамата с Киара
вървяха мълчаливо към училище. Изведнъж Алекс попита.


-
Какво по-дяволите правеше пред нас. От къде знаеш къде
живея.


-
Поразпитах тук-там – каза спокойна момичето


-
Както и да е. Но все още не мога да разбера защо изобщо
дойде до нас?


-
Амми.... –
започна да заеква Киара, нещо много необичайно за нея – Исках да те
питам...защо избяга така вчера?


-
Не искаш да знаеш!


-
НО...


-
Повярвай ми, наистина не искаш.


-
Добре. Значи да сменим темата. Написа ли си домашните?


-
ООО неее... – предишната вечер беше толкова разстроен
че напълно беше изключил за домашното


-
Не си го написал, а?


-
Амми... – момчето се изчерви


-
Не се тревожи и аз?


Двамата се разсмяха.
Алекс осъзна, че не се бе смял от 7 години. Почувства някаква по-специална
връзка между него и това, вече не толкова непознато, момиче.


Дните минаваха. Двамата много се сближиха Станаха първи
приятели. Но ето, че настъпи пълнолуние. Алекс отново избяга от вкъщи. Отсъства
почти седмица. Когото се върна на училище Киара го попита:


-
Добре ли си? Защо те нямаше цяла седмица?


-
Не беше цяла – каза някак уморено момчето


-
Както и да е. Недей
да овърташ? Притесних се и отидох у вас да те търся, реших че си болен, но и
ваще не те бяха виждали.


-
Както ти казах и преди: не е твоя работа.


-
Напротив. Ти си ми приятел – Каза вече ядосано момичето


-
Просто не искаш да знаеш. Нито ти, нито родителите ми
искате да знаете.


-
Не се казал на родителите си? – Учуди се момичето


-
И няма да им кажа. Моля те нека сменим темата – Алекс
погледна приятелката си в очите. – Моля те?


-
Добре щом настояваш? Но първо трябва да отидеш при
сестрата, много си блед.


-
Няма ми нищо – каза момчето, след което му причерня и
припадна.



**********************


Така минаха няколко пълнолуния. Киара започна да се усеща
какво става но не беше сигурна. Знаеше, че ако попита Алекс той отново щеше да
отклони въпроса, затова реши да го шпионира при следващото пълнолуние.


Както всеки път Алекс
избяга от вкъщи малко преди залез слънце. След като зави зад ъгъла той започна
да тича. Киара го последва. За нейно щастие той не я забеляза. Тичаха така до
гората. Защо беше тичал до тук? Какво общо имаше тази зловеща гора с него?


Алекс влезе в гората,
а Киара го последва. Двамата влизаха все по-навътре и по-навътре, докато не
стигнаха до една поляна. Момчето седна по средата и зачака. “Какво прави” учуди
се момичето “Защо седи тук”. Напрежението
надделя и тя излезе от прикритието си.


-
Алекс. Какво става? Какво правиш тук?


-
МАХАЙ СЕ! МАХАЙ СЕ АКО ТИ Е МИЛ ЖИВОТА. ПОБЪРЗАЙ НЯМА
ВРЕМЕ.


Но момичето остана.


-
Защо? Какво става? Ще ми обясниш ли? –в погледа й се
четеше загриженост.


-
Добре...
но...ААХХХХХ !!!!


Виковете на момчето
разцепиха нощта. То погледна нагоре към небето и прошепна


-
Вече е прекалено късно.


-
АЛЕКС, АЛЕКС – викаше момичето. Беше много изплашена не
знаеше какво да мисли. Не знаеше какво да прави и най-важното не знаеше как да
помогне на приятеля си, който продължаваше да вика.


Изведнъж пред очите
на момичето Алекс започна да се променя, сякаш преминаваше през някаква
трансформация. Първо очите му станаха жълти, после лицето му стана цялата
космато, удължи се и заприлича на вълча муцуна. Чудовището подуши въздуха и
нададе пронизителен вой които се разнесе над гората и изплаши птиците на
близките дървета. Момичето изпищя. Пред нея стоеше истински върколак, върколак
който допреди малко беше нейния най-добър приятел. Звяра се обърна и застана
лице в лице с Киара. Момичето изпищя отново и побягна. Върколакът бягаше след
нея. Сякаш Алекс вече не си спомняше, че допреди броени минути те бяха
най-добри приятели.


Киара тичаше ли
тичаше докато накрая не излезе от гората и отиде на пътя. Точно в момента в
който съществото, което доскоро познаваше като Алекс, щеше да я нападне от
завоя се появи кола. Върколака се изплаши от ярката светлина на фаровете на превозното
средство. Когато шофьорката видя момичето спря колата и й каза:


- Не е худаво да се разхождаш в нощ като тази край гората.
Още по-малко сама. Качвай се ще те закарам до вас.



******************
На следващия ден момичето отиде в библиотеката и взе всички книги за върколаци
които намери. Щом прочете всичко разбра, че след преобразяването си върколаците
не си спомнят нищо от живота си като човек.


-
Значи за това той не ме разпозна. – каза момичето


-
ШШШШШШТ, пазете
тишина в четалнята.


-
Извинете. – измънка момичето и излезе.


Вече вънка на улицата:


-Значи за това не ме разпозна. В началото му бях много
ядосана,защотот си мислех че просто е искал да ме примами за да му стана
жертва. Но сега...вече не мога да му се сърдя. Все пак истинския Алекс няма
нищо общо с това “нещо” от гората. Веднага щом се върне ще му го кажа.


Киара го чака цала
седмица, две дори месец, но той не се появи. Родителите му го го бяха обявили
за издирване, но дори полицията не разбра къде е.


И до ден днешен
никой не знае какво е станало с Алекс. Може още да е се скита из гората или да
е умрял. Кой може да каже. Не и аз....





^_^ КРАЙ ^_^

супер е четох го и в другия форум и много ме кефи